Държавите от Персийския залив дълго време играеха ролята на внимателни наблюдатели – с достатъчно петрол, но и с достатъчно страх. Днес обаче тонът се променя: не искат война, но ако вече има такава – нека бъде довършена. Половинчати решения? Благодаря, вече са ги пробвали.
Според източници от региона и дипломати, натискът върху Доналд Тръмп расте. Очакването е ясно – ако САЩ вече са влезли в сблъсък с Иран, да не оставят Техеран с възможността отново да държи региона „на къса каишка“. От своя страна Вашингтон също не стои със скръстени ръце и настоява за по-широка подкрепа от съюзниците си – защото всяка война изглежда по-приемлива, когато има повече знамена около нея.
Кога търпението свършва?
Ракетите и дроновете на Иран вече не са абстрактна заплаха. Удари по летища, пристанища и нефтени съоръжения в шест държави от Залива превърнаха теорията в доста неприятна практика. А блокирането на Ормузки проток – артерия, през която минава около една пета от световния петрол – беше моментът, в който търпението започна да се топи по-бързо от лед в Дубай.
Регионът все по-ясно осъзнава, че ако Иран запази способността си да удря и да затваря ключови маршрути, това ще се превърне в постоянен инструмент за натиск. Или, казано по-просто – всяка следваща криза ще идва с бонус „заплаха за световната икономика“.
Колективна смелост или колективен страх?
Въпреки твърдите думи, реалността остава по-сложна. Шестте държави от Съвета за сътрудничество в Залива – Саудитска Арабия, ОАЕ, Катар, Кувейт, Бахрейн и Оман – не бързат да скачат директно в конфликта. Причината е проста: Иран не е противник, който ще подмине удара с благодарствено писмо.
Идеята за участие съществува, но само ако е колективно. Никой не иска да бъде „доброволецът“, който ще отнесе ответния удар самостоятелно. Затова засега се залага на интегрирана противовъздушна отбрана и внимателно балансиране между защита и директна намеса.
Решение или нов проблем?
Според анализатори като Фаваз Герджес, дилемата е почти нерешима: от една страна стои непосредствената заплаха от Иран, а от друга – рискът да бъдат въвлечени в по-голяма и неконтролируема война. С други думи – избор между лошо и по-лошо, с малко място за оптимизъм.
Междувременно експерти като Бернард Хайкель напомнят нещо неудобно: регионът може да произвежда енергия, но светът я консумира. Основните клиенти са в Азия – Китай и Япония – и логично възниква въпросът защо сигурността на доставките трябва да бъде проблем само на Вашингтон и държавите от Залива.
А ако никой не иска да плати сметката?
Резултатът засега е добре познат: всички искат сигурност, но внимават кой ще поеме най-големия риск. Държавите от Залива настояват САЩ да довършат започнатото, САЩ искат подкрепа, а останалият свят тихо се надява петролът да продължи да тече, без да се налага да изпраща кораби и войници.
С други думи – напрежението расте, решенията се отлагат, а Ормузкият проток остава най-скъпият „кран“ в света.
