Техеран преговаря, но часовникът тиктака
Иранският режим се намира в незавидната позиция на човек, който се пазари за цената на собствената си капитулация. На всеки два-три дни Техеран изпраща нов вариант на предложението си към Вашингтон — малко по-отстъпчив от предишния, но все още далеч от онова, което американците биха приели.
Пакистанските посредници обясняват бавното темпо с обективни и субективни причини: Хаменей II не е особено „на линия“, насрочват се съвещания, има вътрешни разногласия, плюс постоянният страх от ликвидация, който кара иранските участници в преговорите да избягват предвидими маршрути и локации. Накратко: диктатурата се самосаботира от страх пред собствената си сянка.
Стратегията на Техеран е прозрачна — да протака, да замотава Тръмп в безкрайни детайли и да отстъпва по малко, в надежда, че на някой етап американският президент ще реши, че „е достатъчно добре“ и ще се хване за предложението. Засега американското търпение, подкрепено от икономическа блокада, изглежда издържа.
Два самолетоносача, хиляди боеприпаси — случайност ли е?
Докато дипломатите разменят бележки, военната машина работи в друг режим. В района на Оманския залив оперират едновременно два американски самолетоносача — „Буш“ и „Линкълн“. Сухопътната авиационна компонента също е засилена, а въздушният мост за доставка на боеприпаси и бойни системи работи денонощно.
Иранската противовъздушна отбрана, след всичко, което преживя, се намира в дълбоко потиснато състояние. Каквото са успели да поправят и „канибализират“ от другите системи — е направено, но картината не е окуражаваща за Техеран.
На Тръмп са представени военните опции в рамките на около тричасов брифинг от адмирал Купър и началника на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Кейн. Подобни брифинги се провеждат, включително и преди евентуално прилагане на военна сила.
И ако все още има съмнения — нека погледнем към Израел. В края на април в еврейската държава пристигат две товарни кораба и няколко военнотранспортни самолета едновременно. От началото на войната — края на февруари — над 400 военнотранспортни самолета са кацнали с военни товари, средно по шест-седем на ден. Десет кораба общо. 6500 тона боеприпаси само от последните доставки. Израелското министерство на отбраната го съобщава официално, без особено притеснение от това, което тези числа говорят.
Командири се сменят, съюзници — също
Интересен щрих: командващият ВВС на Израел предстои да бъде сменен. На негово място идва генерал-майор Омер Тишлер. Смяната на командващия на ключова позиция в разгара на подобна ситуация може да изглежда странно — но армиите имат своите планове, а при нужда каденцията може да бъде удължена с ден, седмица или месец.
На арабския фронт пък се случи нещо, което заслужи отделна статия. Обединените арабски емирства обявиха излизане от петролния картел ОПЕК. Сред причините и разногласия с останалите страни от Персийския залив, най-вече Саудитска Арабия, относно реакцията срещу иранската агресия. ОАЕ са искали по-решителен отговор, фактически влизане във войната. Рияд, въпреки амбициите си на лидер на арабско-сунитския свят, е отказал. Катар пък е в собствена категория — слуховете твърдят, че са се „откупили“ с по-миролюбивото си отношение към Техеран.
Резултатът: ОАЕ излизат от ОПЕК не само по икономически съображения, но и като символично „излизане от строя“ — демонстрация, че не са доволни от начина, по който „колегите“ се справят с иранската заплаха.
Следват важни новини. Въпросът е само кога — и дали дипломатическите бележки ще спрат да се разменят, преди да заговорят другите аргументи.
