Иран, Тръмп и изкуството да се влезе в капан, изкопан със собствени ръце
Има моменти в историята, когато най-мощната държава в света успява да се постави в неловко положение не от равен противник, а от режим, чиято единствена съвременна технология изглежда е производството на центрофуги и терористи. Иран — страна без функционираща икономика, без съюзници извън клуба на диктатурите и без никакво съответствие по какъвто и да е показател за мощ с Вашингтон — в момента прави нещо, което Виетнам и Афганистан само наполовина успяха: разрушава авторитета на Съединените щати пред очите на целия свят.
И тук идва ключовият въпрос: как е възможно?
Когато собствуният ти президент е най-големият ти враг
Отговорът не се крие в иранската военна мощ, нито в някаква хитра стратегия на аятоласите. Отговорът се крие в Twitter — пардон, X — и в непреодолимия стремеж на Доналд Тръмп да публикува всяка мисъл, преминала през съзнанието му, преди тя да е имала шанс да бъде обмислена. Президент, който преди 2 г. обстойно и с нескрита наслада обясняваше защо 80-годишен старец не може да управлява държава, днес самият той е на 80 години — и демонстрира точно онова, срещу което публично протестираше. Електоратът му гласува не толкова за него, колкото против „сенилния старец“ — и в крайна сметка избра точно такъв, само с по-яростен темперамент и по-активен профил в социалните мрежи.
Само по себе си това би било само поредният американски политически абсурд. Проблемът е, че тази личност ръководи външната политика на единствената страна, която две десетилетия наред служеше като гарант на световния ред.
Как се влиза в капан: наръчник за начинаещи
Съществува основно правило при всяка военна операция, която не включва физическо превземане на територия: преди да стреляш, трябва да знаеш какво ще обявиш за победа. Умният политически деец формулира целите така, че при нужда да може да ги тълкува гъвкаво и да излезе от конфликта с достойнство в удобен момент. Накратко: „направихме го и си тръгнахме.“
Тръмп избра другия подход. Той публично обяви максималистични цели — включително смяна на режима в Техеран — и ги остави записани в социалните мрежи за вечни времена. Никой не го е карал. Никой не му е държал пистолет в слепоочието. Той просто е Тръмп.
Резултатът е предсказуем: когато операцията приключи, без нито една от обявените цели да е постигната, целият свят — съюзници и противници — ще извади тетрадките и ще зачеркне точка след точка. А Иран, чиито брадати управници много добре разбират тази динамика, вече открито диктува предварителни условия за преговори — нещо, което „победената“ страна по дефиниция не би трябвало да прави.
Суперсилата, която преговаря с капитулиралия
Ако Вашингтон наистина бе спечелил, преговорите щяха да бъдат само за условията на иранската капитулация. Вместо това виждаме картина, в която Техеран издига все по-твърди изисквания, а американската администрация — наместо да излезе от масата — натиска Израел и съюзниците в Залива да отстъпят. Суперсила, която се договаря при тези условия, вече не действа като суперсила. И светът го забелязва — не само Китай, Русия и Иран, но и официалните съюзници на Вашингтон.
Накъде води всичко това? Нека не правим пророчества. Достатъчно е да констатираме, че изграждането на международен авторитет отнема десетилетия, а разрушаването му — един мандат с активен профил в социалните мрежи. Дори ако утре в Овалния кабинет влязат най-компетентните хора на планетата, те ще имат нужда от поне десет години, за да заличат щетите. Но такава смяна не предстои — поне не в следващите две години и половина.
Дотогава светът ще продължава да гледа, да отбелязва и да си прави изводи. И Иран — страна без реална мощ, но с достатъчно търпение и достатъчно умни хора, за да разчетат противника — ще продължава да дърпа конците. Не защото е силен, а защото другата страна на масата сама му предостави въжето.
По текст на Антиколорадос
