Има моменти, в които реалността отказва да изчака анализаторите да си променят мнението. Точно това се случи през последните седмици покрай руско-украинската война. Допреди не толкова отдавна доминираше тезата, че фронтът е заседнал в неподвижност и че никоя от страните не може да постигне решаващ пробив. Тази теза вече трудно се удържа. Високопоставени представители на американската дипломация, включително от Държавния департамент, започнаха да говорят за украински успехи по начин, който допреди месец би звучал немислимо в коридорите на Вашингтон. Президентът Доналд Тръмп също смекчи тона си към Киев, а американска делегация присъства на конференция за възстановяването на Украйна в Гданск – жест, който допреди седмици изглеждаше по-скоро хипотетичен.
Какво се промени толкова бързо? Отговорът не е сложен и не изисква конспиративно мислене: украинските безпилотни летателни апарати (БПЛА) удариха руската нефтопреработваща и логистична инфраструктура с интензивност, каквато дотогава не бе наблюдавана. От края на май, когато украинският министър на отбраната обяви нещо като логистична блокада, темпото на ударите само нарастваше. До средата на юни Украйна редовно изстрелваше над 300 дрона на нощ по цели дълбоко в Русия, а на места и значително повече. Само за едно денонощие в края на юни руското Министерство на отбраната отчете унищожаването на 419 украински дрона – число, което само по себе си говори повече за мащаба на атаките, отколкото за ефективността на противовъздушната отбрана (ПВО).
Защо диктаторът няма работещ план за бензина?
Резултатът от тази кампания е банален и същевременно унищожителен: Русия изпитва най-тежкия си горивен дефицит от години насам. Към края на юни по различни оценки между 55 и над 60 от 83-те руски федерални субекта вече отчитат ограничения за продажба на бензин – било то официални държавни мерки, било неофициални рестрикции на частни бензиностанции. В анексирания Крим положението е особено тежко, с купонна система и временно спиране на продажбите на отделни места. Кремъл, разбира се, продължава да говори за „стабилност“ и „контрол“, докато губернаторите по места тихомълком въвеждат купони и опашки растат.
Решенията, с които режимът разполага, си приличат повече на симптоматично лечение, отколкото на терапия. Понижаването на качествените стандарти за горивото, за да се увеличи обемът на производство, е приблизително толкова ефективно, колкото да лепиш мръсен пластир върху рана, която изисква шев. Внос от Беларус не може да компенсира недостига, защото обемите там са твърде малки спрямо нуждите. А морски внос на значителни количества гориво е логистично почти невъзможен, защото цялата руска инфраструктура за нефтопродукти е изградена за износ, не за обратен поток. Затова не е изненада, че Москва вече преговаря с Казахстан за доставки на бензин – ситуация, която допреди няколко години би изглеждала като лош анекдот за енергийна свръхдържава.
Защо се появи пукнатина в територията, на която диктаторът разчита?
Зад горивната криза стои нещо по-фундаментално от опашките пред бензиностанциите – тя засяга самата териториална свързаност на федерацията. Русия е огромна страна, чието функциониране зависи от способността ѝ да движи хора, стоки и войски през хиляди километри посредством самолети, влакове, кораби и автомобили. Всеки от тези канали вече е под напрежение. Гражданската авиация губи самолети, които не могат да бъдат заменени заради липсата на резервни части и на собствено производство, а недостигът на авиационен керосин вече удря разписанията дори преди прогнозирания колапс на въздухоплаването след 2027 година. Железопътният транспорт е бавен, скъп и затлачен от дългове, а превозването на войски за потушаване на евентуални вълнения в отдалечени региони като Хабаровск отнема дни вместо часове – докато съседен Китай остава буквално отвъд реката, далеч по-близо логистически от собствената столица.
Автомобилният транспорт пък буксува в буквалния смисъл на думата, тъй като камиони с товари засядат край пътя без гориво. Всичко това отслабва връзките между регионите и подхранва центробежни тенденции, които режимът на диктатора Владимир Путин предпочита да не споменава на глас. В Крим вече се съобщава за напускане на полуострова от служители на Федералната служба за сигурност (ФСБ) и на Министерството на вътрешните работи, докато местни съветници бързат да обявяват подобни новини за украинска дезинформация – реакция, която сама по себе си говори достатъчно.
Дроновете, които промениха разказа
Истинският обрат в тази война не е резултат от внезапно вдъхновение сред западните анализатори, а от технологично и стратегическо решение, взето от Украйна доста по-рано. Появата на така наречената „килзона“ – зоната на смъртоносен обстрел покрай фронтовата линия – неутрализира предимството на Русия в жива сила и техника и създаде впечатлението за позиционен застой. Но докато вниманието бе насочено към статичния фронт, украинските дронове вече вършеха стратегическа, а не само тактическа работа дълбоко в руския тил. Именно тази способност, изградена методично през последната година, а не внезапен пробив за няколко седмици, обяснява защо тонът в западните столици се промени толкова рязко.
Руските власти продължават да твърдят, че Крим „все-още е Русия“ и че бунтове няма да последват – вероятно с основание, тъй като населението изглежда по-скоро примирено, отколкото бунтовнически настроено. Но примирението не решава горивния дефицит, не връща изгубените самолети и не запушва логистичните пробойни. Лятото предстои да бъде горещо за руската икономика в най-буквалния и неприятен смисъл на думата, а отговорността за това режимът на диктатора ще се опита да прехвърли максимално към регионалните управители – колкото и слабо да звучи подобен план пред опашка от автомобили без гориво.
