В Русия има една особено модерна технология за „борба с тероризма“: взимаш човек без власт, без пари, без защита – по възможност болен, сам и трудно подвижен и му пришиваш член за тероризъм, защото е написал ядосан коментар в интернет. После тържествено обясняваш, че държавата е спасена. Познато, нали?
Точно това се случи с 58-годишния Александър Кричевски – системен администратор от Ижевск, инвалид първа група (поне докато държавата не реши, че вече не е), осъден на 5 години и 6 месеца колония общ режим заради коментар в Telegram за Путин и ФСБ. И ако ви се струва абсурдно, значи още не сте свикнали с руския жанр „съдебна реалност“.
Съдът: думи = призиви към тероризъм
Централният окръжен военен съд в Екатеринбург призна Кричевски за виновен по член за „публични призиви към тероризъм“. Прокуратурата иска 6 години; съдът „смекчи“ – 5,5. Към присъдата добави и класическия пакет на дигиталното средновековие: забрана да администрира сайтове/канали и унищожаване на телефона – защото очевидно телефонът е истинският организатор на терора.
Поводът е коментар от 11 септември 2024 г. в канал на чеченския опозиционен блогър Тумсо Абдурахманов. В него Кричевски пише, че „врагът е един – Путин и клика от ФСБ“ и използва формулировка за „унищожаване на врага“. Следствието я прочита буквално и с удоволствие я опакова като „призив към физическа разправа“.
Кричевски не признава вина и казва ясно: не е призовавал към убийство, допуска, че думите му може да са „незаконни“, но не и терористични. Това обаче е като да спориш с касов апарат: щом системата е отчела „тероризъм“, спорът е философски, не юридически.
Най-„силният“ враг на режима: човек в инвалидна количка
Детайлите тук не са фон – те са сюжетът.
Кричевски е инвалид заради тежки здравословни проблеми (възпаления в костния мозък, бъбречни усложнения). На свобода за него се е грижела възрастната му майка. След ареста му жената е изпратена в дом за възрастни, а по-късно умира – според думите му, лишена от нужния грижи. В съда го докарват в инвалидна количка. А в СИЗО той не успява да продължи инвалидността си и формално остава без статус – типична бюрократична магия: ако документът изтече в ареста, болестта явно също изчезва. Държавата лекува с печат.
В последната си дума Кричевски говори за три „зимни четвъртъка“, които са пречупили живота му:
- 19 декември 2024 – задържането и насилственото отделяне на майка му от дома;
- 19 януари 2025 – смъртта на майка му, докато той е в СИЗО;
- денят на присъдата – третият „четвъртък“, в който съдът затваря кръга.
Това не е просто лична трагедия. Това е функция на системата: репресията не спира при обвиняемия – тя минава през семейството му като валяк, после всички вдигат рамене и казват „такава е процедурата“.
Парадоксът: осъден за „тероризъм“, докато обяснява, че тероризмът е безсмислен
И тук идва най-саркастичното: човекът, когото съдят за „призиви към терор“, в последната си реч казва точно обратното. Той подчертава, че не подкрепя идеологията на тероризма, че насилието води до ново насилие и че резултат носят речта, аргументите, логиката и „мъдри идейни вдъхновители“, а не убийства и сплашване.
Накратко: осъждат го по член за тероризъм, докато той обяснява защо тероризмът е глупав и опасен. В една нормална държава това би било аргумент за преквалификация или оправдаване. В Русия е просто „добър материал“ за протокола.
Какво всъщност се наказва?
Не „тероризмът“. Наказва се езикът на несъгласието, особено когато е груб, директен и политически зареден. Наказва се идеята, че можеш публично да назовеш властта „враг“. Наказва се дори не действието, а тонът – и то избирателно: правилният тон към правилните хора е разрешен; грешният – те праща в колония.
Тази присъда обслужва три цели:
- Сплашване – „Внимавайте какво пишете, ние четем всичко.“
- Статистика – „борба с екстремизма“ на хартия.
- Пример – ако могат да смачкат инвалид и да го нарекат терорист, могат да нарекат терорист всеки.
И да, между другото, Кричевски в последната си дума предупреждава хората да не ползват еднакви никнеймове в различни платформи, защото така силовиците ги „връзват“. Сякаш вместо да обсъждаме свобода на словото, вече сме на ниво „дигитална хигиена за оцеляване“. Това само по себе си е диагноза на режима.
