Китайската власт обича да обяснява на света колко „неразбран“ бил фестивалът за кучешко месо в Юлин. Културна традиция, местен обичай, западна истерия — познатият пакет с оправдания, сервиран с усмивка и цензура. Само че понякога реалността изскача изпод похлупака. И мирише на фоксим и разлагащ се цинизъм.
Ново видео от Юлин, провинция Гуанси, показва без грим суровата механика на индустрията за кучешко месо. Не някаква „семейна ферма“, не романтична сцена от древна традиция, а индустриален конвейер за мъчение.
На кадрите жена, въоръжена с дълъг прът и примка, вдига черно куче като счупен чувал с картофи и го потапя в съд с разреден фоксим — токсичен органофосфатен инсектицид, използван в селското стопанство срещу паразити. Животното се мята панически, опитва се да диша, а служителката методично го потапя отново и отново в химическата смес близо двадесет секунди. После кучето е издърпано за врата обратно към редица претъпкани метални клетки.
Да, това е „традиция“. Също както ръждясалата тел е „архитектурен елемент“.
Хуманност по китайски — с примка и инсектицид?
Официален Пекин от години се опитва да омекоти международния гняв около търговията с кучешко месо. Държавните медии периодично обясняват как фестивалът в Юлин бил „преувеличаван“ от чуждестранни активисти. Само че камерите имат лошия навик да развалят пропагандата.
Видеото не показва изолиран инцидент, а стандартна практика в индустрия, където животните често се третират като заразен инвентар, а не като живи същества. Потапянето в токсични химикали цели унищожаване на паразити преди клане и продажба. И докато кучето се дави в инсектицид, някой вероятно подготвя поредното официално изявление за „уважение към културните особености“.
Разбира се, когато западни компании нарушат някое китайско правило, Пекин моментално говори за „етични стандарти“ и „социална отговорност“. Но в Юлин явно етичният стандарт е: ако още мърда, потопи го пак.
Колко струва едно куче в индустрията на безразличието?
Кучетата в подобни обекти често са натъпкани в тесни клетки, транспортирани стотици километри без вода и храна, а произходът им нерядко е съмнителен. Активисти от години твърдят, че част от животните са домашни любимци, крадени от улици и дворове. Китайските власти по традиция реагират с комбинация от мълчание, бюрократична мъгла и внезапна загуба на интерес към темата.
И все пак Юлин остава полезен символ. Не само за жестокостта към животните, а за начина, по който една система може да превърне всичко в производствен процес — дори страданието. Когато химическият варел стане част от „традицията“, проблемът отдавна не е кулинарен.
Той е морален.
