В последните дни Испания стана свидетел на пореден акт на вандализъм, който отново подчертава дълбоките разделения в обществото и ролята на медиите в оформянето на публичното мнение. Две активистки от крайнолевата група „Futuro Vegetal“ атакуваха картина на Христофор Колумб в Морския музей в Мадрид, като я обляха с червена боя. Групата, която е известна с подобни акции в миналото, публично пое отговорността за инцидента. В съобщението си те заявиха: „Хвърлихме биоразградима боя върху картината ‘Първият трибут към Христофор Колумб’ в Морския музей. Празнуването на 12 октомври е празнуване на векове потисничество, експлоатация и геноцид над коренното население на Абия Яла.“
Този акт на насилие не е изолиран случай. „Futuro Vegetal“ се посвещава на имитиране на методи, които напомнят на талибаните – унищожаване на произведения на изкуството, които не се вписват в тяхната идеологическа визия. Те се борят срещу така наречената „черна легенда“ срещу Испания, която според тях е антииспанска пропаганда. Интересно е, че тези активисти рядко насочват критиката си към ислямистки или комунистически диктатури, като например Китай, където са извършени масови убийства. Вместо това, те се фокусират върху теми като предполагаемия „геноцид“ в Газа или историческите грехове на Европа.
Но това, което е наистина забележително в тази история, е реакцията на испанските медии. Въпреки че групата явно защитава крайнолеви идеологически позиции и използва екстремистки методи като насилие, нито една медия не я е нарекла „ултра-лява“ или „крайно лява“. Това е ярък пример за медиен дисонанс.
Представете си за момент обратния сценарий: Ако двама десни активисти бяха вандализирали картина, дали медиите щяха да са толкова снизходителни? В Испания е обичайно да се етикетират групи като Vox, Hazte Oír, Abogados Cristianos, NEOS или Atenea като „крайно десни“ или „ултра-католически“, дори когато те защитават идеите си по законен и мирен начин. Достатъчно е просто да се противопоставиш на прогресивните догми, за да бъдеш обявен за „фашист“ или „екстремист“. Но ако си от „правилната“ страна – лявата – тогава можеш да унищожаваш изкуство, без да се страхуваш от подобни етикети.
Този двоен стандарт разкрива по-дълбок проблем в медийния пейзаж. Левите изглежда имат абсолютен имунитет срещу обвинения в екстремизъм. Насилието се представя като „активистка акция“ или „протест“, докато мирните десни инициативи се демонизират. Това не е случайно – то е част от по-широката култура, в която „прогресивното“ мислене се възприема като единствено „правилно“. Медиите, дори тези, които се представят за неутрални, избягват да обсъждат съществуването на крайнолява екстремизъм, сякаш това е табу тема.
В крайна сметка, този инцидент не е само за една вандализирана картина. Той е симптом на общество, в което идеологическите предразсъдъци диктуват какво се казва и какво се премълчава. Ако искаме истинска справедливост и равенство, трябва да настояваме медиите да прилагат едни и същи стандарти към всички, независимо от политическата ориентация.
