Въпросът „Кой не иска да отстъпи територии — Зеленски или украинският народ?“ звучи академично само на пръв поглед. В действителност той е фундаментално неразбиране на логиката на войната, сигурността и елементарния инстинкт за самосъхранение.
Отговорът е прост: никой не иска.
Нито президентът, нито армията, нито „обикновените хора“.
Пистолетът срещу маниака
Сравнението е болезнено точно: ако срещу теб стои маниак с картечница и ти предлагат „мир“, но само ако оставиш оръжието си — това не е мир, а покана за ликвидация.
Славянск и Краматорск не са „населени места“ в дипломатически документ. Те са последният пистолет в ръката. Да ги дадеш без равностоен обмен означава да подпишеш собствената си присъда.
И украинците го разбират. Социологическите проучвания не показват „умора от съпротивата“, а ясно мнозинство: мир — да, капитулация — никога.
Гаранции без зъби
Вашингтон говори за „гаранции за сигурност“, но без ограничения за украинското въоръжение — и без реални ангажименти за тежко настъпателно оръжие.
Превод: „Ще ви обещаем, че няма да ви вържат ръцете, но и няма да ви дадем нищо, с което да удряте“.
Това не е стратегия, а бюрократична йога.
Америка ≠ Тръмп
Когато някой каже „Америка иска мир“, въпросът е: чия Америка?
Държавата САЩ няма интерес от победа на Русия и капитулация на Украйна.
Но Доналд Тръмп има интерес от дата — 31 декември, крайният срок за номинации за Нобелова награда за мир.
Това е разликата между геополитика и суета.
Истината е неприятна, но ясна:
Освен Путин и Тръмп, почти никой не иска „мир“ на руски условия.
Лукашенко – заложникът, който търгува заложници
Освобождаването на беларуските политзатворници е добра новина. Хората са на свобода — това е важното.
Но да си правим илюзии, че Лукашенко е „надхитрен“, е наивно. Той търгува хора, както търгува калий — прагматично и без морал.
Да, има риск това да стимулира нови арести.
Но има и друг ефект: Лукашенко няма безкраен склад с опоненти. В един момент просто свършват.
Опитът на Тръмп да „отлепи“ Минск от Москва и Пекин е… екзотичен. Лукашенко може да се усмихне, да каже няколко мили думи — но няма да скъса с Путин. Там са парите, силата и моделът на управление.
Америка е временна. Кремъл — не.
Политзатворниците и моралният линч
Да атакуваш хора, излезли от беларуските затвори, защото „не говорили правилно“, „не били достатъчно твърди за Крим“ или „отговаряли на грешния език“, е морално малоумие.
Тези хора са замразени във времето от 2020 г., хранени с пропаганда, без достъп до реалността.
Да им искаш идеологическа стерилност 24 часа след излизането от затвора е или глупост, или злонамерена провокация.
Истинският тест е какво ще говорят след година, не след първата пресконференция.
Путин и бягството от отговорност
Днес Путин твърди, че Западът започнал войната.
Вчера казваше: „Аз взех решението.“
Това не е геополитика — това е паническа редакция на собствената биография.
След почти 1418 дни война въпросът става неудобен:
„Как така СССР победи Хитлер, а ти не можеш да задържиш Купянск?“
Затова идват приказките за „златни тоалетни“ в Украйна.
Идват от човек с аквадискотека, стая за кал и яхта, кръстена на любовницата му.
Чия крава мучи — знаем.
Фиксацията „Украйна“
Путин не би „се отказал“ от войната.
Би я започнал по-добре подготвен.
Това не е грешка, а идея фикс, родена още през 2004 г., подхранена от имперски комплекси и псевдоисторически четива.
Без Украйна Русия не е империя — и това го побърква.
Статията е базирана на интервю с Иван Яковина – руски журналист в изгнание.
