В дебрите на „скрепните блата“ на Номосковия се разиграват сцени, достойни за абсурден театър – или за евтина шоколадова плочка със съмнителен произход. Представете си: лъскава опаковка, а под нея – твърда, еднородна маса, която изглежда цяла, но вече е набраздена с линии на разлом. Драснеш леко – и се рони на парчета. Само дето тук производителят, нашият „цар“ с неговите придворни, не просто реже шоколадчето – той го цепи с маниакална ярост, докато „потребителят“ (регионите) гледа и се чуди дали да бяга, или да грабне трохите.
Това „шоколадче“ не е от какао, а от власт, пари и страх. Линии на разлом? О, те са грижливо издълбани от Кремъл, който реши, че федерацията е просто досаден надпис на опаковката. Федерализъм? Забравете! Още Елцин изтръгна първите кълнове на субектност, а на Путин му остана само да лъска еднородната маса. И каква маса – лепкава, горчива и съвсем не шоколадова. Сега „производителят“ разпределя трохите според едно-единствено мерило: колко усърдно регионите се хвърлят в „забавата на царя“ – войната с Украйна. Колкото повече „фарш“ (месо за фронта) изпратиш, толкова повече мангизи ще ти пуснат от центъра. Не си ли достатъчно ентусиазиран? Е, тогава данъци нагоре, бюджет надолу, и да не си посмял да мрънкаш!
Telegram-каналът „Табакерка“, този самопровъзгласил се оракул на руската действителност, вече усеща как системата влиза в штопор. Регионите, казват те, са като акробати без мрежа – балансират между лоялност към „царя“ и оцеляване в собствените си владения. А настроението на „фюрера“? По-променливо от времето в Сибир. Източници шепнат: федералните програми са на пауза, регионите се надпреварват кой ще даде повече за контрактници и за „СВО“. Мариупол? Възстановява се с парите на „партньорски“ региони, които вече скърцат със зъби. Данъците? Логично, ще ги вдигнат – малко, но достатъчно, за да стиснат гърлото. А бюджетите на някои области вече са на ръба – мислят за съкращения, но не и за бунт. Кой ще посмее да гъкне срещу „царя“? Това е билет в еднопосочен полет към Сибир, и то не в бизнес класа.
Местните „князе“ са в паника, но не го показват. Тяхното благосъстояние зависи от федералните мангизи и от умението да „съберат реколтата“ в своя регион, без да ядат цялата баница сами. Правилата бяха ясни: награби каквото можеш, занеси каквото трябва нагоре, и всички са доволни. Две поколения чиновници се изучиха в това изкуство – как да крадат с финес, да прикриват с документи и да се кланят на центъра. Но сега „царят“ реши да пренапише сценария, защото му се прииска да воюва – и то не просто война, а маниакална месомелачка. Резултатът? Регионалните барони гледат владенията си и си мислят: „Абе, ако не беше този Кремъл, може и да се оправим сами.“ По-умените вече са наясно, че федералните субсидии могат да се заменят с инвестиции. Но тук идва уловката: който плаща, той поръчва музиката. А Москва, с нейните танкове и ФСБ, все още държи диригентската палка.
И тук се връщаме към нашето шоколадче. Москва дълбае бразди в плочката с такъв ентусиазъм, че скоро някой друг може да реши къде да я счупи. И кой е най-добрият в това? Китай, разбира се! Пекин е майстор на меката сила – с милиарди в инвестиции и кредити той вече притежава половин Африка. С Русия е по-сложно – не можеш да глътнеш цял „бевштекс“ наведнъж. Първо отхапваш парченце, дъвчеш го, после още едно. Китай вече гризва от Далечния Изток и Източен Сибир, където пуска пари и хора. И не забравяйте – част от тези земи Пекин смята за свои, „несправедливо отнети“ още от царска Русия. А сега? Залежи от полезни изкопаеми, които Москва не може да разработи, но Китай – с лекота.
И още нещо: Русия и Китай вече си разменят усмивки и безвизов режим. Население на Русия – 140 милиона, на Китай – 1,4 милиарда. Зад Урал руснаците са едва 12 милиона, и то с тенденция да намаляват. Китайците там вече са 2 милиона, и броят им расте. Какво ще стане с безвизовия режим? Лесно е да се досетим. Половина от тези 12 милиона вече гледат към Китай – пазаруват там, почиват си там, лекуват се там. Децата им учат в китайски университети, а някои дори си уреждат двойно гражданство. Жените пък хвърлят око на китайските „мъжкари“ – не пият като местните, не ги грози мобилизация и изобщо – изглеждат по-стабилни. Местните власти? Отдавна са в джоба на китайските инвеститори. А сега и Северна Корея се включва в играта, пращайки свои работници.
И за финал – черешката на тортата: от тези 12 милиона „скрепни зауралци“ повечето са пенсионери или пред пенсия. А китайците и севернокорейците? Млади, енергични, готови да завземат всичко. Шоколадчето е готови – браздите са издълбани, трябва само някой да натисне. И когато това стане, Москва ще гледа как парчетата се разпадат, докато се чуди защо изобщо започна да реже.
По текст на Антиколорадост
