През първата седмица на 2026 г. руската пропаганда ни поднесе спектакъл, достоен за „Оскар“ в категорията Най-добра роля в чужд филм. Същите държавни телевизии, които вчера брояха секундите до „Киев за три дни“, изведнъж откриха мира, хуманизма и правото на уличен протест. Не къде да е – в САЩ и Венецуела.
Когато Москва откри пацифизма (в чужбина)
Руският официоз внезапно реши, че антивоенните протести са нещо прекрасно. Хората имали право да критикуват „главнокомандващия“, да излизат по улиците и да осъждат военни операции. Преследването им било недопустимо. Исторически момент: за първи път руската телевизия представя антивоенните активисти като „сила за добро“. Малък детайл – тези активисти са в Ню Йорк и Вашингтон, не в Москва или Екатеринбург.
Паралелно с това руската дипломация изпълни синхронен танц. Външното министерство осъди „акта на въоръжена агресия“, настоя за диалог и обяви, че оправданията за военните действия нямат фактическа основа. Постоянният представител на Русия в ООН Василий Небензя отиде още по-далеч: агресията трябвало да се нарича агресия, иначе световният ред се разпадал. Ако инвазията не може да бъде спряна – поне да бъде осъдена.
Това, казано от представител на държава, която превърна „специалната операция“ в жанр, е не просто ирония. Това е политически перформанс от висша класа.
Огледалото, в което Русия не се поглежда
Небензя говори за „международно пиратство“, за правителства, които си присвояват правото да нахлуват, да съдят и наказват други държави, пренебрегвайки суверенитета. Текстът е толкова универсален, че спокойно може да бъде приложен към руската политика от 2014 г. насам. Но фокусът е друг: Венецуела. Или, по-точно, „не ние – те“.
Това е класическа техника на руската пропаганда: не доказваш, че си прав, а че другият е също толкова виновен. Или още по-добре – приписваш собствените си престъпления на противника.
„Ние обвиняваме“ – изложбата на обърнатата реалност
Фотоизложбата „Ние обвиняваме“ е апотеоз на тази стратегия. Седем от снимките са от разрушения Мариупол – град, сринат от руската армия, но представен като „доказателство за престъпленията на Украйна“. Същата схема се повтаря със Северодонецк, Рубежное и други градове: руските войски настъпват, градовете се превръщат в руини, а после руската държава сочи руините и пита: „Виждате ли какво направиха те?“
Фактологичната логика не е приоритет. Важното е обвинението. Ако попиташ кой е стрелял, рискуваш обвинение в „дискредитиране на армията“ и бонус – затвор.
„Обикновен нацизъм“ – старата лента на нов екран
В Музея на Победата в Москва върви изложба „Обикновен нацизъм“, която представя Украйна като наследник на Третия райх. Мариупол бил „измъчван осем години“, докато украинските „нацисти“ не решили да го унищожат през 2022 г. Само че градът до този момент се управляваше от рускиезични, често проруски власти. Този детайл, разбира се, пречи на сюжета и е изрязан на монтажната маса.
Два лагера, една политика
Днес руската пропаганда има два гласа. Единият е лицемерно морализаторски: Небензя, Захарова и изложбите-обвинители. Другият е брутално откровен: телевизионни водещи, които открито говорят за унищожаване на градове и „какво ги чака“ Харков, Днипро и Киев.
Кой от двата лагера е по-отблъскващ? Трудно е да се каже. Едните лъжат с патос, другите се хвалят с жестокост. И двата гласа обслужват една и съща политика на една и съща разклатена власт.
След време
Днес тези театрални изпълнения може да изглеждат абсурдни, дори сюрреалистични. След години обаче ще бъдат изучавани като пример за това докъде стига държавната лъжа. И тогава способността да събереш две и две няма да е престъпление. Ще бъде късно оправдание.
По текст на Максим Кац – руски опозиционен политик и общественик, в изгнание.
