Как войната срещу Иран накара Запада да потропа на вратата на Киев — и защо Путин се усмихва, докато нефтът поскъпва
Нефтът расте, Путин ликува
Има ирония, която никой не обича да произнася на глас: от тази война Путин изкарва точно това, което е искал. Нефтените цени тръгнаха нагоре. Индия — тази вечно безпристрастна Индия — продължава да купува руски петрол, независимо дали Вашингтон мига с очи в знак на одобрение или го смъмря. Санкциите са, агресорът е агресор, но нефта — нефта е нефт. Делхи е удобен партньор именно защото умее да чете между редовете на Запада по-добре от самия Запад.
Впрочем, човечеството никога не е влизало в голяма война наистина подготвено. Преди Първата световна всички участници бяха убедени, че знаят какво правят — и до края не разбраха какво се е случило. Преди Втората — Америка, Германия, СССР, Великобритания — всички имаха планове. Никой не беше готов. Корея. Виетнам. Пак същото. И сега — пак същото.
Щитът, на който никой не каза благодаря
Докато светът с нравствено издигната вежда следеше дали Украйна ще издържи, истината оставаше неизречена: единствената сила, която реално стои между цивилизацията и хаоса, е Украйна. Не НАТО с неговите брошури и бюджети. Не Европа с нейните тържествени декларации. Украйна! И нито едно благодаря не последва. Нито едно официално признание, че това, което вършат украинците, е абсолютен героизъм.
Европа знаеше, разбира се, че не е длъжна да помага — защото собствените й въоръжени сили са такава страшна сила, готова за абсолютно всякакви предизвикателства. Примерно. Точно като рекламата за паста за зъби, която обещава снежнобяла усмивка след три измивания. Рекламата клетвено го гарантира. Действителността — не съвсем.
Учителят по дронове, когото никой не помоли да преподава
Миналата година на прочутите учения в Естония десетима украински специалисти по дронове успяха да унищожат три натовски танкови батальона до вечерта. До вечерта. Три батальона. НАТО тренираше, Украйна просто правеше онова, което е научила да прави — и разгроми учебния противник без видимо усилие.
Защото Украйна се научи сама. Никакви Томахоуки по заявка, никакви HIMARS в достатъчно количество. Оправяй се, както можеш. И Украйна се оправи. Разгърна производство на дронове, което по обем и което е по-важното — по умение за боево приложение, е номер едно на планетата. Русия се учи от Украйна. Иран се учи от украинския опит. Светът се учи — и продължава да се прави, че не забелязва от кого.
Иран: когато лесната цел отвръща на удара
Имаше самочувствие. Ирак беше победен. Либия беше взета. (Либия вече не съществува като държава, но това е друга история.) С Иран щеше да е още по-лесно — нали?
Иран е устроен по почти точна калка (от френски: calque – „копирна хартия“) на Съветския съюз: двойна система на управление — партийна и стопанска, задължителен ГУЛАГ под различно наименование, задължителни Революционни гвардии. Задвоеността на всички системи означава задвоена издръжливост. Колкото и генерални секретари да убиеш, запасни министър-председатели винаги остават.
И точно под западните санкции Иран усвои оръжия, за които преди не е имал нито капацитет, нито нужда. Дронове. Балистика. Крилати ракети. Едновременно в небето — много, разнообразни, трудни за прихващане. Методиката е позната: Путин я прилагаше, Иран я копира, а вие — вие разбрахте, че не знаете как да я парирате.
Помощта тръгна от Кипър. А козовете на Тръмп?
Дванадесет дни след началото на иранската кампания стана ясно: без Украйна тази война не се печели. В най-добрия случай — равенство. В най-лошия — загуба. Въпреки F-35, въпреки израелската армия, въпреки американската мощ.
Първи дойдоха британците — изпратиха молба от Кипър, с онова аристократично достойнство, с което Лондон умее да прикрива всеки памперс на търпението: Вие, украинците, не бихте ли помогнали на нашите партньори? Не нам ни трябва помощ, разбирате, а на партньорите. И останалите — редом, един след друг.
Което поставя законния въпрос: когато Тръмп разпитваше Зеленски в Овалния кабинет за козовете му — самият Тръмп какви козове имаше? Изглежда, никакви. А войната продължаваше.
От Пепеляшка до кралица — и защо Европа не обича да го признае
В продължение на години Украйна беше просещата — не даващата. Не партньор, а Пепеляшка, с която се разпореждат, но на бал никой не я вози. Абрамси? F-16? Storm Shadow? Вие не умеете да ги ползвате. Но Украйна ги ползва. И то по-добре, отколкото някой беше допуснал.
Сега се случва преоценка. Украйна е кралицата на бала. И тъкмо онези, които са лизали ботуша, сега са изправени пред неприятното задължение да признаят пред кого са коленичили. Европа и Америка не обичат тази картина. Онзи, пред когото са коленичили, много рядко е обичан — особено когато е бил смятан за по-слабия.
Политическите последици от новата тежест на Украйна тепърва ще се разгръщат. Пътят от с какво можем да ви помогнем до помогнете ни е дълъг, деликатен и болезнен за всички, у които самочувствието изпреварва способностите.
Силният молещ и объркана Америка
Израел знае как се воюва — защото воюва цял живот. Това е трагична привилегия. Америка в ръцете на Тръмп вече не е онази Америка, която винаги е знаела правилния отговор. Тя е в смут. И именно тази объркана Америка е тази, която сега протяга ръка към Украйна — не за да даде, а за да получи.
Украйна се оказа силната. Това е невероятно по мащаб и по цена. И именно затова Тръмп може никога да не й прости — не защото Украйна е направила нещо нередно, а защото е направила нещо непростимо: оказала се е по-силна от него.
Автор: Сергей Асланян – руски, опозиционен журналист и коментатор.
