Докато украинските дронове трасираха нов маршрут към сърцето на руската петролна индустрия, в Кремъл роди се идея, която допреди няколко години би звучала като лоша шега. Владимир Путин, диктаторът, на когото допреди време стигаше едно движение на веждата, за да получи овации за „най-модерните рафинерии в света“, сега подкрепи план за строеж на мрежа от миниатюрни нефтопреработвателни заводи (НПЗ). Инициативата дойде от губернатора на Забайкалския край Александър Осипов, който по време на съвещание с правителството обясни на президента очевидното — че големите заводи стоят под постоянна заплаха от удари, докато по-малка и разпръсната мрежа е по-трудна мишена. Путин подкрепи предложението, като отговори, че привличането на малкия и средния бизнес в тази сфера също е търсено и насърчавано, и обеща работа в тази посока да се засили.
Защо изведнъж на диктатора му хрумнаха „мини“ решения?
Налудничавата идея се роди на фона на остра криза с горивата, предизвикана от поредица удари на украински дронове по руски нефтопреработвателни съоръжения. От март насам подобни атаки са регистрирани не по-малко от петдесет пъти, като сред засегнатите обекти са всичките десет най-големи руски заводи за преработка на нефт. Иначе казано — списъкът с „недосегаеми“ вече е празен.
Симптоматично е, че „решението“ идва именно сега, когато алтернативите на властта видимо се изчерпват. Успоредно с това от 8 юли беше въведена забрана за износ на дизелово гориво от Русия, а вицепремиерът Александър Новак обяви, че страната ще започне да внася горивни продукти през юли, без да уточнява откъде точно.
За държава, която десетилетия наред градеше образ на енергийна свръхдържава, внасянето на бензин отвън е признание, което трудно се крие зад лозунги за „временни трудности“.
Самият Путин, разбира се, не пропусна да поднесе кризата като дело на чужда злонамереност, а не като резултат от нелепите му военни авантюри. Диктаторът определи горивната криза в страната като „временна“, твърдейки, че Киев се стреми да създаде нервност в обществото и в частност да провали летния сезон в южните региони. Версия, която звучи убедително единствено за онези, които вече не разполагат с алтернативен източник на информация — или с бензин, за да стигнат до него.
Малките заводи — решение или признание на провал?
Логиката зад разпределената мрежа не е лишена от смисъл сама по себе си — по-разпръснатата инфраструктура наистина е по-трудна за поразяване наведнъж. Проблемът е друг: малките заводи означават и малка защита. Русия разполага с ограничен брой съвременни зенитно-ракетни комплекси, а те по правило пазят столицата, а не отдалечени промишлени обекти, пръснати на стотици километри един от друг. С мрежа от десетки миниатюрни съоръжения броят на потенциалните цели расте геометрично, докато ресурсът за прикритие остава същия — тоест недостатъчен.
Има и друг проблем, който Кремъл предпочита да подмине мълчаливо. Руската петролна индустрия десетилетия наред се крепи на вертикално интегрирани корпорации, при които една и съща компания добива суровината, преработва и продава на собствени бензиностанции — система, изградена именно за да гарантира лоялност и контрол от центъра. Мрежа от независими мини-заводи, купуващи нефт от когото им изнася и продаващи продукцията си на пазарна цена, естествено се изплъзва от тази вертикала. Малко вероятно е и частен предприемач да инвестира собствени средства в съоръжение, което утре може да се превърне в димяща купчина скрап насред полето.
Междувременно проблемите на терен трудно се вписват в официалната риторика за „управляема ситуация“. Управителят на Забайкалския край съобщи, че от 244 бензиностанции в региона само шест принадлежат на „Роснефт“, а останалите 238 са независими и преди кризата са получавали 60 до 80 процента от обема си чрез борсата — сега тази цифра е паднала до едва 5 процента, докато делът на „Роснефт“ е нараснал от 20 на 40 процента от регионалния обем. С други думи, докато Кремъл говори за пазарни решения, реалният ефект е обратен — още по-голяма централизация в ръцете на държавните гиганти.
Нефтебазите горят една по една — Тверска област е поредната в списъка
Симптоматичен пример за уязвимостта на съществуващата инфраструктура дойде от Тверска област, разположена на не повече от два часа път от Москва. В резултат на атака с дронове там избухна пожар в един от резервоарите на предприятието „Тверска нефтебаза“, съобщи изпълняващият длъжността губернатор Виталий Корольов. По думите му пожарът е бил локализиран от екипите на извънредното министерство, а сред цивилното население и персонала няма пострадали. Инцидентът се случи само дни след като горивната криза, обхванала над 60 руски региона, стана централна тема на разговора между Путин и правителството.
Атаката срещу Тверск не е изолиран случай, а част от системна поредица. Същата нощ украински дронове удариха и два танкера в Таганрогския залив в Ростовска област, а в Ставрополски край огън обхвана резервоари с гориво след атака по промишлен обект, което наложи евакуация на местните жители. По данни на руското министерство на отбраната, за една нощ противовъздушната отбрана е свалила 73 дрона над 12 руски региона — цифра, която показва по-скоро мащаба на атаките, отколкото ефективността на защитата.
Разбираемо е защо в самата Русия все повече граждани задават неудобни въпроси. Защо стратегически обект като нефтобаза остава без адекватно прикритие в петата година на пълномащабна война? Защо танкери, превозващи гориво по море, се движат без охрана и въздушно прикритие? Отговорите, изглежда, интересуват все по-малко хората във властта — и все повече обикновените шофьори, застанали на опашка пред поредната суха колонка.
Отчаяние, поднесено с усмивка
Показателно е и как режимът се опитва да представи кризата пред собствената аудитория. Пропагандните канали получиха насока да наблягат на „положителните страни“ на липсата на гориво — че руснаците ще проходят повече и ще заякнат физически. Тезата обаче трудно намира почва сред служители, които, за разлика от обикновените граждани, разполагат с личен транспорт и не са принудени да изпитват прелестите на пешеходния маршрут до най-близката работеща бензиностанция.
Паралелно с идеята за мини-заводите се появиха и регионални мерки, напомнящи практики от отдавна отминали десетилетия. В част от областите вече се въведе зареждане на автомобили по четни и нечетни дати според последната цифра на регистрационния номер — система, позната от най-тежките икономически периоди на предишни десетилетия. Всичко това под аплодисментите на управляващата пропаганда, която трябва спешно да обясни защо енергийна сила с претенции за световно значение внезапно не може да зареди собствените си граждани с бензин.
Идеята за мрежа от малки, разпръснати рафинерии сама по себе си не е лишена от логика — но прилагането ѝ в мащаб, който реално да компенсира загубите от ударите по големите заводи, изисква години и значителни инвестиции, каквито в условията на война и санкции трудно се намират. Дотогава руските шофьори ще продължат да наблюдават как големите заводи горят един след друг, докато чакат обещаните „самовари“ да заработят някъде на хоризонта.
