Китайските власти отново разиграват добре познатия си политически театър. В Пекин вицепрезидентът и външният министър на Китай проведоха официални разговори с генералния секретар на Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС) – клубът на 57 мюсюлмански държави, който обича да говори за солидарност, справедливост и „ислямски ценности“, особено когато става дума за Запада.
Срещата идва на фона на ескалиращо напрежение в Близкия изток – Иран говори за „пълномащабна война“, Доналд Тръмп праща „армада“ към региона, протестите в Иран взимат десетки хиляди жертви, а САЩ придвижват самолетоносачи и разрушители към района. В този хаос Пекин излиза с класическото си послание: „регионално партньорство за сигурност“, „политическо уреждане на конфликтите“ и други дипломатически клишета, които звучат добре в комюникетата и нищо не струват в реалността.
На пръв поглед Китай се позиционира като разумния, стабилния и „неутрален“ играч – алтернатива на американската военна логика и иранската революционна реторика. Пекин говори за диалог, стабилност и баланс, а ОИС слуша с внимание, защото китайските пари, инвестиции и пазари са много по-убедителни от всякакви морални аргументи.
Контрапунктът, който никой не иска да чуе
Но тук идва голямото лицемерие.
Докато китайската дипломация се усмихва на ислямския свят и говори за „сътрудничество“ и „партньорство“, в самия Китай отношението към исляма е всичко друго, но не и партньорско. Политиката към уйгурските мюсюлмани в Синдзян (Окупираната страна Уйгуристан) е добре известна: масови лагери за „превъзпитание“, дигитално наблюдение, религиозни ограничения, контрол върху джамии, имами и религиозни практики, културна асимилация под формата на „борба с екстремизма“. Ислямът там не е „културно богатство“, а „проблем за сигурността“.
С други думи:
В Пекин – ислямът е геополитически инструмент.
В Синдзян – ислямът е вътрешна заплаха.
Тази двойна логика е сърцевината на китайската външна политика: навън – толерантност, диалог и уважение към религиите; вътре – контрол, репресия и инженеринг на идентичността. И това не пречи на ОИС да седи на масата и да слуша внимателно, защото когато има инвестиции, инфраструктурни проекти и достъп до китайския пазар, моралът става гъвкава категория.
Геополитическият смисъл
Китай не защитава исляма. Китай защитава интересите си.
Близкият изток е енергия, търговия, маршрути, влияние и стратегическо позициониране срещу САЩ. Срещите с ОИС не са за религия, а за власт, ресурси и сфери на влияние. Ислямът е просто удобният език, на който се говори с мюсюлманските държави.
Пекин иска да се представи като „разумната алтернатива“ на американската сила и иранската радикалност. Но зад тази фасада стои система, която вътрешно не търпи религиозна автономия, културна различност и независима идентичност.
И тук контрастът е брутален:
Китай говори за „политическо уреждане на конфликтите“, докато самият той третира собствените си мюсюлмани като проблем за сигурността.
Говори за „партньорство“, докато практикува тотален контрол.
Говори за „диалог“, докато вътре няма диалог – има партийна линия.
Ислямът в комунистически Китай
Официално в Китайската народна република ислямът не е обявен за „психическо заболяване“ в медицинския смисъл на думата. Китайската конституция на хартия признава свободата на вероизповеданията, включително исляма.
Въпреки това, съществуват сериозни доказателства и доклади, които обясняват защо има такива слухове:
Метафората за „идеологическо заболяване“
В контекста на района Синдзян (където поробеното население е от мюсюлмани-уйгури), официални лица и държавни документи често използват медицинска терминология, за да опишат религиозния екстремизъм. Те говорят за необходимостта от „изкореняване на тумори“ или „лекуване на идеологически вируси“.
Лагерите за „превъзпитание“
В доклади на ООН и различни правозащитни организации се посочва, че милиони хора са били изпращани в центрове за „професионално обучение“. Вътре в тях:
- Силната религиозна вяра често се третира като признак на „радикализация“, която трябва да бъде „излекувана“.
- Процесът на превъзпитание се представя като форма на социална терапия за „нормализиране“ на поведението.
Политиката на „синизация“
В момента Китай провежда политика на „синизация“ (Sinicization) на религиите. Това означава, че всяка религия трябва да бъде адаптирана към китайската култура и най-важното, да бъде подчинена на лоялността към Комунистическата партия. В този контекст, практиките, които се отклоняват от държавната линия, се считат за „анормални“.
Накратко: Не съществува закон, който казва „Ислямът е лудост“, но държавната реторика често сравнява религиозния плам с инфекциозна болест, която изисква карантина и „лечение“ чрез политическо образование.
