21 часа разговори, нула резултати
Вицепрезидентът на САЩ Джей Ванс обяви, че преговорите с Иран са продължили цели 21 часа. „Проведохме редица съдържателни дискусии с иранците. Добрата новина е, че… не постигнахме споразумение.“ Класически политически оптимизъм: тичаш сто метра за рекорд и спираш на деветдесет и девет метра, за да си завържеш връзките.
Иранската страна от своя страна съобщи, че „по редица въпроси е постигнато взаимно разбиране“, но мненията се разделили по „два-три важни проблема“. Кой точно колко захар слага в кафето, очевидно е останало неизяснено.
Всъщност преговорите са се разбили в три конкретни точки. Първата е Ормузкият проток — Иран иска да го обяви за свои вътрешни води, което би означавало контрол върху един от най-натоварените морски коридори в света. Втората е ядрената програма: обогатяването на уран до 3-4% е мирен атом, но до 60% — това вече не е ядрена енергетика, това е ядрено оръжие в процес на сглобяване. Третата е размразяването на ирански активи на стойност около 6 млрд. долара, блокирани в Япония и Южна Корея — сума, която при мащаба на иранските икономически проблеми е капка в морето, но важна като прецедент.
Може ли изобщо режимът в Техеран да преговаря?
Отговорът е труден за дипломатическия протокол, но лесен за всеки, който е следил събитията: не! За режима всяка отстъпка пред Вашингтон — дори символична, дори за два дни — би изглеждала като капитулация. А за американците да приемат иранските условия означава да предадат принципа за свободно корабоплаване в международни води. Безизходица, която не е изненада за никого, следял региона.
Ванс напусна Пакистан и се върна във Вашингтон. До последния момент пакистанският премиер и началникът на генералния щаб го придружавали чак до стълбите на самолета, умолявайки го да остане. Той явно е бил на директна линия с държавния секретар Рубио и с командването на CENTCOM и е взел решението, че по-нататъшните разговори са равносилни на мешане на вода в леген.
Последва туит от Тръмп в Truth Social с думите „морска блокада„. Ако преговорите влизат в задънена улица, Иран ще бъде блокиран в Персийския залив.
Три сценария, всеки по-тежък от предишния
Сценарий първи е максималистичен: мащабни удари по икономическата инфраструктура на режима — петролния терминал на остров Харк, пристанища, мостове, пътища, електроенергийна система. Плановете се съгласуват между Израел и американците и се изпълняват съвместно. Координацията между израелските и американските въоръжени сили, демонстрирана в предишната фаза на конфликта, е на ниво, което рядко се постига дори между армии с десетилетия съвместни учения — без нито един случай на приятелски огън.
Сценарий втори е по-ограничен: деблокиране на Ормузкия проток. Два американски разрушителя вече са преминали през него, доказвайки, че съществуващ фарватер има. Проблемът са мините — хвърляни безсистемно, без карти на минните полета. Морска мина може да престои в морето повече от сто години и да остане напълно боеспособна: на Балтийско море през 2022 г. е открита и обезвредена мина от Първата световна война. Никоя адекватна застрахователна компания няма да застрахова танкери, докато не бъде решен въпросът с режима.
Сценарий трети включва десантна операция — не на остров Харк (малък, без стратегическа стойност за удържане), а на островите вътре в Ормузкия проток и евентуално части от крайбрежието. Иран е страна с изключително пресечен терен — планини, тунели, теснини, планински проходи. Унищожаването на транспортната инфраструктура би направило всяко прехвърляне на подкрепления към протока практически невъзможно. Освен разрушителите, към района се придвижват трета самолетоносна група, втора морска пехотна формация и втора бригадна група на 82-ра десантна дивизия. Нещо очевидно се подготвя.
Кой друг е в картината
Израел е изложил позицията си ясно: ядрена програма, балистични ракети, прокси мрежи. Хизбула и Хамас вече почти не се споменават в преговорния контекст — Иран на практика е изоставил двете си основни прокси формирования. Хамас изглежда приключена тема.
На по-екзотичната страна на новинарския спектър: Уганда изненадващо се е обявила за съюзник на Израел. Началникът на генералния щаб и син на президента Мухузи Каинирубага публикувал серия от туитове в подкрепа на Израел, включително предложение за 400 000 войника за поход към Техеран. В Израел темата се коментира с добродушен хумор — историческите отношения с Уганда не са без усложнения, а последното известно „съвместно“ начинание е операция „Ентебе“ от 1976 г.
И накрая — Турция. Местната прокуратура поиска за премиера Нетаняху присъда от 4 596 години затвор по обвинения в геноцид и… въоръжен грабеж при отегчаващи вината обстоятелства. При средна продължителност на живота от около 80 години, Нетаняху ще трябва да изживее около 57 последователни живота, за да изтърпи наказанието. Министърът на националната сигурност Бен-Гвир реагирал кратко и недвусмислено. В Израел никой не е впечатлен — когато в света управляват абсурдът и турбулентността, 4 596 години затвор за чужд премиер са просто поредната утринна новина.
По текст на Сергей Ауслендер – военен журналист и анализатор.
